Величието на християнската любов

1) ПЪРВЕНСТВОТО НА ЛЮБОВТА – І Коринтяни 12:31; 13:1-3

«Копнейте за по-големите дарби; а при все това аз ви показвам един по-превъзходен път. Ако говоря с човешки и ангелски езици, а любов нямам, аз съм станал мед, що звънти или кимвал, що дрънка. И ако имам пророческа дарба, и зная всички тайни и всяко знание, и ако имам пълна вяра, тъй щото и планини да премествам, а любов нямам, нищо не съм. И ако раздам всичкия си имот за прехрана на сиромасите, и ако предам тялото си на изгаряне, а любов нямам, никак не ме ползва».

Коринтските християни се гордеели с богатството на техния духовен живот. Те се стремяли към по-големите духовни дарби и даже ревностно ги желали. За тях притежаването и практикуването на дарбите било въпрос на духовен престиж и дори на по-високо духовно положение в сравнение с онези вярващи, които не били толкова ревностни за тези дарби.

Но тук се сблъскваме с парадокс, а именно, че тъкмо притежаването и употребата на духовните дарби станало причина за разделение между вярващите в коринтската църква. Тогава ап. Павел издига пред тях един още «по-превъзходен път» - християнската любов. В пет изречения, започващи с «ако» и посочващи онези неща, с които коринтяните толкова много се гордеели, апостолът набляга, че всичко това е напразно, ако липсва любовта.

Най-напред апостолът споменава ГОВОРЕНЕТО НА ЕЗИЦИ, което в предходната глава и в там посочения списък на духовните дарби, стои на предпоследно място (12:10). Но понеже коринтяните високо ценяли тази дарба, затова Павел започва речта си първо с нея – говоренето на непознати езици, които човек никога не е учил и които се дават свърхестествено от Святия Дух, и които, ако са съпроводени и с дарбата тълкувание служат за изграждане и назидание на църквата (14:5).
И сега Павел казва, че ако притежателят на тази дарба няма у себе си Божията любов, той ще прави само шум – като гонг, който призовавал езичниците за жертвоприношение, или като дрънкащите чинели на индуистките свещеници.

После апостолът ни води една крачка още по-напред към същината на вярата, като споменава ДАРБАТА НА ПРОРОЧЕСТВАНЕ (12:10), и ДАРБАТА СЛОВО НА ЗНАНИЕ (12:8), чрез която Святият Дух съобщава на човеците Божиите мисли и планове, и Божието знание за миналото, настоящето и бъдещето.

След това отива и по-напред, споменавайки и ДАРБАТА ВЯРА, за която Спасителят казва, че е достатъчно да бъде колкото синапово зрънце, за да можем и планини да преместваме (Мат. 17:20). Обаче, казва апостолът, ако вършителите на тези дарби нямат у себе си любовта, която Сам Святият Дух дарява (Рим. 5:5), те са едно нищо.

Но за да извиси още повече величието на любовта, Павел продължава още по-напред. Той казва, че е възможно дори в църквата да има «ДАРБИ НА ПОМАГАНИЯ», за които Дееписателят Лука казва, че били практикувани в Ранната църква (2:45; 4:34), и към които Спасителят призова богатия младеж (Лука 18:22). Дори е възможно, казва Павел, да има в църквата и такъв, който не само да раздаде имота си и всичко свое за благотворителност, но дори и да ПРЕДАДЕ ТЯЛОТО СИ ДА БЪДЕ ИЗГОРЕНО, т.е. да стане МЪЧЕНИК ЗА ВЯРАТА, то и това би могло да бъде лишено от любов, и какво тогава? – «никак не ме ползва».

Но ще каже някой, нима има по-голяма жертва за ближния от горепосочената? Отговорът е в това, дали любовта стои в основата на всички дарби и подвизи, изброени в първите три стиха? Тя ли е, която мотивира вярващия човек или е нещо друго? – кариеризъм, славолюбие, щестлавие и пр. Любовта трябва да бъде корена и съдържанието на целия ни християнски живот.

2) СЪЩИНАТА НА ЛЮБОВТА – 13:4-7

«Любовта дълго търпи и е милостива; любовта не завижда; любовта не се превъзнася, не се гордее, не безобразничи, не търси своето, не се раздразнява, не държи сметка за зло, не се радва на неправдата, а се радва заедно с истината, всичко премълчава, на всичко хваща вяра, на всичко се надява, всичко търпи».

С тези думи Павел не дефинира любовта, а я описва с термини от практиката, като си служи с метода на отрицание и изключване. Също така апостолът не говори тук за ежедневния морал или за житейски морални норми. Осем от петнадесетте твърдения тук са отрицание. По-лесно е да се каже, какво любовта не е и не прави, отколкото какво е и какво прави.

При все това Павел ни дава една достатъчно картинна представа за това, какво е любовта.
Тя ДЪЛГО ТЪРПИ, което ще рече, че тя не прибързва, но изчаква, или тя дава време на ближния и не е нетърпелива, както и не се предава бързо.
Тя е и МИЛОСТИВА или ДОБРОНАМЕРЕНА. Което ще рече: общителна, нежна, действаща окуражително, а не обезсърчаващо.
Тя НЕ ЗАВИЖДА, т.е. не поставя никого под натиск или не действа с принуда, но подарява свобода на ближния. И когато тя се бори за свобода и за справедливост, тя пак не прибързва стремглаво.

Любовта още НЕ СЕ ПРЕВЪЗНАСЯ или НЕ СЕ ХВАЛИ САМА. Т.е., не впечатлява с фокуси и кухи фрази и не се перчи: «Я ме вижте кой съм!»

Любовта още НЕ БЕЗОБРАЗНИЧИ, но е тактична и щадяща, като спазва рамката на благоприличието. Но Павел няма предвид тук едно показно и кухо «благоприличие», но такова държане, което дава предимство на другия.

Любовта НЕ ТЪРСИ СВОЕТО, но се съобразява с другия. Значи тя няма нищо общо с егоизма и интересчийството. Тя забравя собствения интерес в името на ближния.

Още тя НЕ СЕ РАЗДРАЗНЯВА,

НЕ ДЪРЖИ СМЕТКА ЗА ЗЛО, защото помни, че щом Бог е простил и тя трябва да прощава на свой ред (Мат. 6:12). Тя не се устремява само към «достойните» за любов, към силните, можещите и отблагодаряващите се, но също и към слабите, отритнатите и неприятните.

Любовта НЕ СЕ РАДВА НА НЕПРАВДАТА, защото тя й дава повод да очерни онзи, който я извършва. Но тя се РАДВА ЗАЕДНО С ИСТИНАТА, като тук истината е равнозначна на честност и на почтеност. Любов е да можеш да се радваш на успеха и на постиженията на другия.

Последното изречение е показателно: ЛЮБОВТА ВСИЧКО ПРЕМЪЛЧАВА, НА ВСИЧКО ХВАЩА ВЯРА, НА ВСИЧКО СЕ НАДЯВА, ВСИЧКО ТЪРПИ. Това ще рече, че тя не се уморява да се доверява на Бога. Тя се надява безгранично. И когато реши да търпи всичко, тя го прави, защото с очите на Бога вижда щастливия завършък в живота на другия.

ТОВА Е ЛЮБОВТА

Това нашето описание ли е?
Съмнявам се, че някой ще дръзне да го твърди.
Това обаче е ПОРТРЕТЪТ НА ГОСПОД ИСУС. Тази тринадесета глава е едно описание на Исус Христос. Дори можем да заменим термина «ЛЮБОВ » с името «ИСУС». Павел не смята само, че Исус е наш образец, но че Той мотивира и движи нашата любов. Дотолкова, доколкото ние Го допускаме в нашия личен живот. Това е ТОЙ Е «ПРЕВЪЗХОДНИЯТ ПЪТ».

3) ТРАЙНОСТ НА ЛЮБОВТА

«Любовта никога не отпада; другите дарби обаче, пророчества ли са, ще се прекратят; езици ли са, ще престанат; знание ли е, ще се прекрати. Защото отчасти знаем и отчасти пророкуваме; но когато дойде съвършеното, това което е частично ще се прекрати. Когато бях дете, като дете говорех, като дете чувствах, като дете разсъждавах; откак станах мъж, напуснал съм детинското. Защото сега виждаме нещата неясно, като в огледало, а тогава ще ги видим лице с лице; сега познавам отчастит, а тогава ще позная напълно, както и съм бил напълно познат. И тъй, остават тия трите: вяра, надежда и любов, но най-голяма от тях е любовта».

Павел продължава словото си към коринтяните. И сега той акцентира върху една много тънка граница, т.н. есхатологична линия, която разделя НАСТОЯЩЕТО от БЪДЕЩЕТО: «СЕГА..., и ТОГАВА». «СЪВЪРШЕНОТО» още не е факт, но то е свързано с «блаженото Явление на нашия Господ Исус Христос» (1:4-9). Павел не случайно подчертава сегашното несъвършенство. Защото коринтските християни си мислели, че като имат много дарби и знаят много свърхестествени тайни, и говорят разнообразни небесни езици, са станали вече съвършени, и че е излишно да очакват за възкресението от мъртвите. За тях наситеният със знамения живот се равнявал на съвършенство.

Но не, казва им Павел. Пророчество, говорене езици, познание – всичко това е само предвкусване, предчуствие за бъдещето. Затова и ще бъде прекратено един ден. Наистина ли е така? Не казва ли сам Павел на друго място, че ние имаме Духа «в начатък», като «залог» (Рим. 8:23; Ефес. 1:14)? Да, така е. Но дарбите на Духа ни известяват вечното и бъдещето чрез посредството на земното, на тукашното. Защото това богатство ние имаме «в пръстни съдове» (ІІ Кор. 4:7). Също както Господ на Славата живя сред нас в унизен човешки вид, тъй и нашият духовен живот е закрит от частичното, неясното и неразбираемото. Ние не сме «духовни богаташи», за каквито се смятаха коринтяните. Духовните видения, свърхестественото познание, дълбочината в проумяване на Писанията, изобилието на дарби, на изцеления и на знамения, ожидането за съживление, масовият успех, говоренето на езици – всичко това е чудесно и за него трябва да сме благодарни на Бога. Но то е частичното, за което говори Павел. То е само до онова «тогава».

Апостолът дава пример с детето, което става мъж. И християнинът минава първо през т.н. «бебешка» възраст, но после израства, възмъжава, узрява духовно.
Сега ние «виждаме» Бога сякаш в «огледало». Тогавашните огледала били изработвани от излъскана мед, и човек не можел да се огледа прецизно, достатъчно добре. Тъй сега ние не виждаме Бога «лице в лице», но индиректно и несъвършено.

Но когато несъвършеното приключи, тогава ще ГО ВИДИМ ЛИЦЕ В ЛИЦЕ.
Но и тогава любовта няма да премине. Като това важи и за вярата и за надеждата. Наистина ли вярата няма да приключи, когато получим възможност да гледаме Бог лице в лице? И за какво ще ни е надеждата, когато всичките ни очаквания се сбъднат и изпълнят? Те пак ще ни трябват. Защото и вярата и надеждата са част от доверието ни към Бога.

Там, горе, гледайки Го лице в лице, ние отново ще имаме нужда от доверие към Бога, за да не отпаднем от Него, както е отпаднал Сатана, ако и да е гледал Бога очи в очи. А любовта – тя ще бъде връзката, която ще държи здраво вярата и надеждата ни.
Тази любов никога не престава.

П-р Д. Митев